Ужасно много ми липсва детството. Времето, в което не мислех за утрешния ден, а се наслаждавах на днешния, играейки навън с децата. Всъщност, някои преживявания от детството изобщо не ми липсват.. То не беше най-безгрижното, в смисъл че имах известни трудности, които се налагаше да преживявам сама, а бях с твърде крехка душевност за тях. Едно от нещата е, че трябваше да живея без татко точно в годините, в които имах най-голяма нужда от него. Нямаше кой да ми казва, че съм прекрасна, хубава, добра, че съм принцеса. Нямаше кой да ме носи на конче и да лудуваме заедно..Нямаше го мъжкия пример, който да изгради някаква полезна представа в още неоформеното ми детско съзнание за това що е мъж. И аз растях, и след време сама себе си залъгвах, че съм силна, независима и че съм се справила с липсата геройски, а не съм била глезла като момичетата, които са били с татко навсякъде. Растях, и след време започнах да изпитвам силната нужда да имам до себе си мъж, който да ме обича всеотдайно, страстно и никога да не иска да си отиде, дори и когато стана трудна за обичане. Когато пораснах още повече разбрах, че сама себе си съм лъгала, а надълбоко в сърцето си съм скътала една огромна и непреодолима болка, тази болка ми казваше, че не съм достатъчна, че винаги ще има по-добра от мен, че не съм достатъчно красива, за да ме обикне някой мъж.
 Всъщност, как стигнах до осъзнаването на тази болка? Видях във времето си на тийнейджърство, че просто не ми се получават нещата, колкото и да желая да имам сериозна връзка с някое момче..Нещата все не се получаваха, а аз си мислех, че давам всичко от себе си за тази връзка, и после ненадейно ме зарязваха, или пък, ако аз зарязвах някого, то беше, защото се чувствах страшно манипулирана и сякаш “изпита“.
 Имах огромни комплекси, които се базираха на моето неверие, че съм хубава, достойна и т.н. Един ден, реших да се консултирам с християнски психолог, и в молитва и съветване разбрах дълбоко в себе си, че съм се нуждаела силно от бащиното присъствие в живота си, и този глад за внимание и обич, аз съм се стремяла да задоволя, като съм скитала като просякиня, която е просела обич и приемане от мъжете. През тези години съм живяла като просякиня, а не като принцеса, както би трябвало да живея, защото не са ли всички малки момиченца и млади момичета принцеси за своите бащи? Ако бях живяла, вярвайки, че съм принцеса, то аз щях да знам цената си и това, че съм скъпоценна, че съм достойна някой мъж да се бори за мен, да ми поиска ръката и да не ме получи на готово поради нуждата ми от обич.
 Преди си мислех, че е глезотия да растеш нормално и да имаш това, което ти се полага - майка и баща, които те обичат безусловно и се грижат за теб по всякакъв начин - материално, емоционално, физически и духовно.
 Научих, че съм била страшно окаяна, че ми е било отнето това, което по право ми принадлежи. Сега си го искам обратно, но минаха много години, в които се правех на силна и самодостатъчна, и е много по-трудно да претендирам след толкова години за своето наследство.
 Този, който ми отне тези ценни неща, без които бях приела да живея и се бях примирила с това, той трудно би се съгласил да ми ги върне. Отне ми баща ми и го държи в съсипващите си ръце. Запушил е устата, очите и ушите му, за да живее в мрак. Поробил го е да изпълнява неговите прищевки, а не да бъде бащата, който е създаден да бъде. Защото да си баща е призвание, то е нещо сериозно и от изключително значение за обществото като цяло. Когато няма здраво семейство, което е съставено от баща и майка, които да се обичат и подкрепят, за да има една здравословна среда за израстване на поколението, то обществото върви към разпад и ценностите се разрушават. Всъщност това е страшно нещо, защото всяко разбито семейство отглежда разбити емоционално деца, които ако не се излекуват, продължават тази линия на разруха и разпад, понеже и те самите няма как да знаят как да отгледат правилно и здравословно своите деца.
 И битката ми е голяма..Тя започва първо с това, че трябва да повярвам в себе си - в своята стойност, лична красота и достойнство, защото не е имало кой да ми вдъхне тази вяра, точно, когато съм била на най-податливата за възпитание възраст. За децата винаги е било по-лесно да вярват, отколкото за възрастните. Едно от най-прекрасните и вдъхновяващи неща е детската вяра, дори и Христос го е казал, като е дал за пример на вяра дечицата. Реших, че имам нужда да повярвам в себе си, да повярвам, че съм принцеса на възраст над 20 години, ако искам в крайна сметка да срещна някога някой принц, а не просяк. Като вече голямо момиче на 26 години, аз съм наясно, че съм изпуснала времето, което можеше да имаме с татко, не само съм го изпуснала, а и открих, че дори не мога да проведа един нормален разговор с него без да ме нарани и да се скараме. И...пак трябваше да се оправям сама. Продължих да си мечтая, че някой ден той ще бъде добър баща, който ще предаде ръката ми на най-очарователния принц, която би пожелал да се ожени за мен. Осъзнах, че единствения начин да бъда цяла и да не ми липсва баща е да повярвам на Бог, че Той е моят баща, защото Той го е казал в Словото, че е наш баща.
 Той е моят Татко, Той ме осинови, и аз чувам от Него и прочитам в писмата Му - Библията, че съм царска дъщеря, че съм хубава, че съм добра, и че съм обичана безкрайно и безусловно от Него.
 Бих се радвала, ако можех на свой ред да вдъхна кураж и да насърча земния си баща, защото съм наясно, че той самият не вярва, че е принц. Вероятно той самият не е усещал истинска любов и привързаност от своите родители. Но с годините сърцето му толкова се е закоравило и вкаменило, че сякаш не иска и да чуе за Бог. Смята, че вярата ограничава човека, но толкова бих искала да ме чуе, когато му казвам, че на мен ми дава свобода. Той е запушил ушите си към моя вик, и е скрил дълбоко в себе си едно наранено осиротяло дете, което вече дори не умее да плаче. Започнал е да се бори в този жесток живот и да гони своите цели, забравяйки за това, че взаимоотношенията са най-ценното нещо на света. Търсил е в окулта и езотеризма задоволяване на духовните си копнежи, но не е бил готов да се откаже от егото си и от закоравялото си сърце, за да приеме Бог като Свой баща. Той е слушал духа на окултизма, който ни отне всичко свято и разруши нашата връзка, посегна и разкъса взаимоотношенията ни, защото няма разбирателство и братство между християнството и окултизма, няма и да има. Казвам всичко това, защото усетих, че колкото повече слуша окултичното учение, толкова по-голяма пропаст се отваря помежду ни и той става все по-егоистичен и все по-прав..И винаги ме оборва, вместо да се опита да чуе това, което му казвам.. 
 Но аз смятам, че този дух, който се крие зад окултизма е сатанински и чрез Божия Дух ще го прогоня..Ще се боря до края за любовта и истината ! Имам обещание в Библията, че един ден дявола, който мъчи толкова много хора и ги е вързал, ще бъде вързан..Очаквам този момент с нетърпение, защото се си плати за всичките страдания, които е причинявал и причинява на хората.

Желая ти щастие и късмет- ти си млада,красива и имаш своите шансове: трябва просто да имаш търпение и да чакаш своя момент,за да ги реализираш.

Благодаря ви за подкрепата. :)