Не е ли жената като роза? Когато я видиш от далеч си запленен от красотата й, просто от това, че е жена... Усещаш аромата й отдалеч, но това не ти е достатъчно!  Искаш да я вдъхнеш цялата от още по-близо, допирайки "любопитния" си ненаситен нос до приятно разтворилите й се цветове. Това е в ума ти. Ти си се втурнал към розовата градина. Виждаш я там, тази страстно червена роза, много навътре в храсталака.
 Мислиш си: „Ах, само да те откъсна..Ще зарадвам любимата, когато те занеса вкъщи!"
 Навлизаш навътре в шубрака и протягаш ръка да я откъснеш нетърпеливо, но с разочарование разбираш, че стеблото й е жилаво и осеяно с бодли, което усложнява откъсването й. Струваше ти се голямо усилие, нали? Само за една роза, която утре ще увехне!
  Светът е пълен с любопитни и ненаситни носове, копнеещи за аромата й, но мнозина се отказват, неготови да посрещнат бодлите й - онези остри и нараняващи "защити", които са върху нея, за да я предпазят.
 Розата цъфти и ухае някъде там, сред гъстите храсталаци в градината, в която ти навлезе смело, за да я вземеш за себе си. Но наясно ли беше в онзи момент, че за да бъде защитена красотата й тя има бодли? Така е и с жената.. Разцъфваща в младостта си, тя расте в градината на Божията любов, в която ти беше привлечен от аромата й.
 Тя, насадена с толкова грижи и любов от Самия Бог те чакаше, да, теб, не просто някой с "любопитен" и ненаситен нос, а принца, който е готов да мине тези гъсти и бодливи храсталаци за нея; който няма да се спре пред острите й бодли. Защото в своята дълбока, нежна и уязвима красота, бе нужно да има някаква защита от тези ненаситни носове, които бродят из чуждите градини, за да подушат още и още от този толкова пристрастяващ цветен аромат, но след това я оставят за увехне, и вече спира да им е нужна и я захвърлят.
 Тя те чака - огнено червена, алена като кръв, срамежливо едва разтворила своя цвят, привлекателна, копнееща, очакваща - там, в края на шубраците.
 Смел ли си да се убодеш, дори да дадеш капка кръв за кървавочервените й цветове?
 Само веднъж ли ще вдъхнеш аромата й, или ще я вземеш и ще я присадиш в градината на сърцето си, за да усещаш и да се наслаждаваш на аромата й завинаги?
 Сега тя те посреща с бодли, защото, ако нямаше бодли, не би ли била достъпна за всеки? Тези бодли растяха с годините - по един бодил на всеки опит някой да я опитоми, но без да е готов да плати цената. Би ли я отглеждал както Малкият принц гледаше своята роза? Би ли разговарял с нея? Ще я избереш ли измежду хиляди други рози? Би ли я избирал всеки път, дори и да срещаш по пътя си цели трендафилови храсти с рози без бодли? Ще копнееш ли за аромата й, когато си далеч на път? Би ли се опитвал да я култивираш, премахвайки бодлите й, но за сметка на другите й достойнства? Можеш ли да й се радваш отдалеч, или задължително трябва да я имаш? 
 Те е жена - роза с бодли, кървавочервена с разлистили се цветове, с изливащо се навред благоухание; а ти си дъб - голям, здрав, закрилящ, разпростиращ сянката си надалеч. Но знай, че на твоята роза й е нужно и слънце, за да цъфти, а не само сянка. Позволи на слънчевите лъчи да проникнат нежно през твоята сянка и продължи да я закриляш, нищо, че има бодли - нейните листенца са нежни и могат да изгорят под силно припичащото слънце. Тя е твоя. Днес може да те убоде, утре ще те зарадва и изцели, галейки те с нежните листенца на цвета си; а през целия ви живот заедно ще внася приятното благоухание на своето присъствие! 

здр, мила мара..
мен ли чакаш тук ,или Коня без ..принца...